Дичо Зограф
български иконописец
Писмо до Стефан Веркович в което зографът се е подписал като българин.[1]
Роден	март 1819 г. Тресонче, Османска империя
Починал	1872 г. (52 г.)
Семейство
Баща	Кръсте Дичов
Дичо Зограф в Общомедия

Димитър (Дичо) Кръстев (Кръстевич) Дичов, известен най-често като Дичо Зограф, е български иконописец,^[2] виден представител на Дебърската художествена школа.^[3][4][5] Дичо Зограф предпочита кавалетната живопис^[6] и е един от най-плодотворните зографи на Българското възраждане – огромно количество красиви икони и фрески са разпръснати из Драмско, Охридско,^[7] Сярско, Кумановско, Воденско, Видинско, Кулско, Ломско, Скопско и Албания.

Роден е в голямото мияшко село Тресонче, Дебърско, през март 1819 година според собствените му бележки. Жени се на 1 юли 1839 година.^[5] Честите подписи на Дичо позволяват добре да се проследи творческият му път.^[5] Предполага се, че учи дърворезба при баща си, зографа Кръсте Дичов Перков,^[6] а после при зографите Михаил Анагност от Самарина и сина му Димитър – монах Данаил в Драмско.

Първите дела на Димитър Кръстев са по беломорското крайбрежие^[3] и иконите в църквата „Свети Георги“ от 1841 година в съседната на Тресонче мияшка паланка Лазарополе.^[6][8][3] Иконите в църквата в Лазарополе обаче са подписани „Дичо Перкоски“ и идентификацията с Дичо Зограф все още е нестабилна,^[3][5] както и не е сигурна работата му по егейското крайбрежие.^[5] Първото със сигурност известно дело на Дичо Зограф е иконата на Света Богородица Пантонхара (Радост за всички) от църквата „Свети Йоан Богослов Канео“ в Охрид, подписана и датирана в 1844 година.^[3] Именно тази икона показва силно влияние на Михаил Анагност и Димитър Самарински.^[5][9]

В 1844 и 1845 година Дичо работи за църквите в родния си край – за „Въведение Богородично“ в Росоки,^[5][3] където изработва престолните икони от иконостаса.^[5] Дичо изработва иконите Исус Христос Цар и Велики архиерей, Свети Йоан Предтеча, подписани и датирани в 1844 година, и Света Богородица Одигитрия, подписана и датирана в 1845 година.^[5] След това работи в „Св. св. Петър и Павел“ в Тресонче, където се връща няколко пъти до 1854 г.^[5][3] Изписването на престолните икони започва в 1845 година, когато датира и подписва иконите „Света Богородица Одигитрия“, „Исус Христос Вседържител“, „Свети Йоан Предтеча“ и „Събор на Светите Апостоли“. На следната 1846 година изработва иконите „Свети Никола Чудотворец“, „Свети Трима Йерарси“ и „Свети Атанасий“.^[5] Престолните икони за този храм са едни от най-впечатляващите му дела.^[5] От 1845 година е подписаната и датирана икона на Въведение Богородично от едноименната църква „Въведение Богородично“ в Ябланица, Стружко.^[3]

Едни от ранните икони на Дичо Зограф – от 1844 година, са открити в църквата „Света Неделя“ в Дебрене, Мелнишко.^[10]

Осемнадесет години Дичо работи в Скопско,^[6] като работата му започва непосредствено след края на кървавото Албанско въстание на Дервиш Цара.^[5] Първото известно дело на Дичо в Скопско е обновяването на иконостаса на църквата „Свети Спас“ в Кучевища – важен духовен център на региона. При пожар от 1983 година по-голямата част от иконите му изгарят, като е запазена олтарната врата на протезиса, на която е нарисуван Архангел Михаил, който отнема душата на богатия, подписана и датирана 30 ноември 1845 г.^[5][3] Изображението се отличава с изискан рисунък и сложна композиция.^[5] Запазени са и по-малки празнични икони, които не са подписани: Рождество Христово, Кръщене Христово, Влизане в Ерусалим и Свети Петър, за които без съмнение може да се твърди, че са дела на Дичо Зограф. Те днес се пазят в протезиса на храма.^[3]

• Икони от „Свети Спас“ в Кучевище, 1845 г.
• 
  „Архангел Михаил“
• 
  „Рождество“
• 
  „Кръщене Христово“
• 
  „Влизане в Йерусалим“
• 
  „Свети Петър“

След това Дичо в края на 1845 – началото на 1846 и отново в 1847 година работи в „Свети Георги“ в Баняне.^[12] Ктиторският надпис над западната врата от притвора към наоса дава дата на завършване 5 декември 1846 г.^[3] За храма Дичо изписва иконите на целия иконостас и цялата нова живопис на храма – на източната стена на притвора. На иконостаса има четири престолни икони: Исус Христос Вседържител, Богородица с Христос, подписана и датирана 1845, Йоан Предтеча и Архангел Михаил.^[3] Парапетните плочи са декорирани с флорални елементи. Дичово дело са и царските двери, 15-те апостолски икони, 15-те празнични икони и кръстът над иконостаса. На стената в притвора са запазени пет фрески: Свети Георги, Богородица с Христос, Исус Христос Вседържител, Свети Йоан Предтеча и Свети Димитър, а под тях имитации на парапетни плочи, на които са изписани кантароси с цвете и комплексната композиция на Страшния съд, за която в литературата има спор дали е Дичово дело. Макар да е единствен открит досета пример за подобен тип стенопис от Дичо Зограф, стилистичните характеристики и иконографското решение на композицията навеждат на неговото авторство.^[3][5]

• Икони от „Свети Георги“ в Баняне, 1845-1846 г.
• 
  „Йоан Кръстител“
• 
  „Богородица с Христос“
• 
  „Христос Вседържител“

В 1846 година след „Свети Георги“ Дичо продължава работа в манастирската църква „Свети Илия Горни“, над селото Баняне. На парапетната плоча на иконостаса под престолната икона на Исус Христос Вседържител, подписана и датирана 1846, има надпис, който осведомява за обновяването на иконостаса от страна на Дичо Зограф. Негови са и осемте апостолски икони.^[3]

В края на 1846 г. и началото на 1847 г. Дичо Зограф работи иконите за целия иконостас и стенописите в купола и наоса на манастирската църква „Свети Никита“ край село Горняне. За иконостаса прави престолните икони „Исус Христос Вседържител“, „Богородица с Христос“ и двете подписани и датирани 20 декември 1846 г.; „Свети Йоан Предтеча“, „Свети Никита“, подписана и датирана 15 февруари 1847 г.; „Архангел Михаил“, неподписана, но с имената на ктиторите и датирана 1847; „Коронясване на Богородица“, също недописана, но очевидно Дичово дело. Иконата на Свети Георги и Свети Димитър, подписана от Дичо и датирана 13 април 1856 година, подпряна на долната част на иконостаса, вероятно е от иконостаса от църквата „Света Троица“ в село Чучер.^[3]

Дичо в църквата „Свети Никита“ изработва и царските двери, апостолските икони, като например иконата с на Апостол Яков, празничните икони, сред които и „Отсичане на главата на Свети Йоан Кръстител“, кръста над иконостаса и малката икона „Богородица с Христос и светци“. Дичо изписва наново Божествената литургия с Исус Вседържител в темето на купола на наоса, запазвайки инкарната и линията на формите на по-старите майстори. Композицията се атрибутира на Дичо Зограф по стилистичните характеристики и след сравнение с останалите примери на „Божествена литургия“, изписани от Дичо за други църкви. В нишата на южната фасада, вляво от входа на църквата са запазени повредени части от Дичови стенописи на патрона на храма Свети Никола на кон.^[3]

• Икони от „Свети Никита“ в Баняне, 1846 – 1847 г.
• 
  „Свети Никита“, подписана и датирана 15 февруари 1847 г.
• 
  „Архангел Михаил“, неподписана, с имената на ктиторите и датирана 1847 г.
• 
  „Коронясване на Богородица“ недописана
• 
  „Свети Георги и Свети Димитър“, подписана и датирана 13 април 1856 г.
• 
  „Свети Яков“
• 
  „Отсичане на главата на Йоан Кръстител“
• 
  „Богородица с Христос и светци“

След Скопско в 1848 година Дичо Зограф се прехвърля да работи в църквите в Реканския и Гостиварския край. За манастирската църква в Бигорския манастир изписва кивота за мощи^[3][5] според кивота за мощи на Михаил Анагност и Димитър, изписан за същата църква в 1833 година.^[5] В църквата „Свети Архангел Михаил“ в село Битуше изписва престолните икони за иконостаса и няколко медальона със светци на долния дял от свода на наоса.^[3][5] Подписва се на престолните икони на Свети Никола, Свети Илия, Свети Георги, Св. св. Модест и Спиридон и Свети Димитър.^[5] В църквата „Свети Георги“ в село Райчица работи дълго време върху стенописите. В 1848 година работи в централния дял от наоса, а в пространството на вътрешния травей със сляпа калота – в 1849 година. Според запазения надпис от външната страна над входа, работата е завършена в 1852 година.^[5]

В църквата „Света Богородица“ в село Вапа в 1848 – 1849 година изписва престолните иконите за иконостаса.^[5][3] Празничните икони от този иконостас са работени в периода от 1851 до 1853 година.^[5]

Повторно в храма „Свети апостоли Петър и Павел“ изписва светците покровители в цял ръст и с модел на църква в ръцете в нишата над входната врата. Според надписа композицията е завършена на 27 май 1849 година. Празничните икони от иконостаса ги работи в периода от 1847 до 1849 година. В 1851 година прави царските двери с Благовещение и пророците Давид и Соломон, а в 1853 година на южната врата на иконостаса изписва Свети Харалампий и вързаната чума. Художествената декорация на иконоската е монохромна – от сивосини до интензивно сини тонове. В същия стил и тоналност Дичо Зограф декорира цялата вътрешност на храма. Иконостасът и декорацията са завършени окончателно в 1854 година.^[5]

Междувременно отново в Бигорския манастир в мъжката трапезария изписва портрета на митрополит Мелетий Дебърски,^[3][5] датиран 16 юни 1849 година.^[5] В църквата „Свети Никола“ в село Кичиница изработва иконостасните икони.^[3][5] След Кичиница Дичо работи в храма „Свети Ахил Лариски“ в село Требище. След завършването на работата по живописта – 8 юни 1850 г., Дичо започва изработката на иконите за иконостаса, който е завършен едва в 1861 г., когато Дичо изписва певницата и го декорира. В иконостаса са вградени икони, работени в периода от 1849 до 1861 година.^[5][3] На иконите са изписани тропари – рядко срещано явление, характерно за Дичото творчество.^[13]

Повторно се връща в Росоки в 1850 година, в храма „Въведение Богородично“, където изработва празничните икони за иконостаса и стенописа „Въведение Богородично“ в нишата над входната врата. За това свидетелства ктиторският надпис над южния вход.^[5] За този храм получава поръчки чак до 1854 година,^[5][3] между които се отличава иконата на Богородица с Исис и седемте допоясни изображения на светци в долния дял от 1851 година и Свети Харалампий от вратата на дяконикона, подписана и датирана март 1852 година.^[5]

В периода 1849 – 1853 г. Дичо Зограф работи в Стружко, където изработва на няколко пъти иконите за иконостаса в църквата „Свети Атанасий“ в село Селци. След това изработва иконата на Света Богородица в църквата „Свети Никола“ в село Вевчани, подписана и датирана 1849 г. В 1850 г. рисува иконата „Рождество Богородично“ за църквата „Света Богородица“ в село Дренок.^[3]

Дичо Зограф завършва и работата по живописта в олтарното пространство на Кичевския манастир „Света Богородица Пречиста“. Иконите за иконостаса ги изписва в дълъг период. Престолните икони са от 1853 г., когато е датирана „Исус Христос Вседържител“, до 1864 г., когато са датирани „Свети Никола и Свети Спиридон“ и „Свети Георги и Свети Димитър“. Половината от празничните икони са от 1848 и 1849 година. Те вероятно са били за друга църква, но поради голямата поръчка били използвани за този иконостас. Останалите празнични икони са от 1864 г., когато са изработени и иконите на апостолите и евангелистите с дейсисната композиция.^[5][14]

В 1850 – 1851 година е извикан обратно в Скопско и изписва престолните икони, царските двери, празничните икони, иконите от Чина и кръста на иконостаса в новоиздигнатия манастир „Свето Благовещение Богородично“ над Баняне и Горняне.^[5][3] В същата година изписва няколко по-малки икони за скопските църкви, като иконата на Свети Тома за църквата „Свети Спас“, подписана и датирана 20 декември 1851 година. 5 март 1851 г. е датирана и подписана иконата Богородица со Христос и други светители от църквата „Света Богородица Каменско“.^[3][5]

В 1852 година изписва иконостаса в църквата „Свети Димитър“ във Вълковия. Заедно с тайфата си изписва парапетните плочи, престолните икони, над тях ангелските глави в лунетите и празничните икони. Подписва и датира април 1852 година иконата на Света Богородица Одигитрия.^[5][3] На следната 1853 година изписва престолните икони за Любанския манастир „Свети Никола“.^[5][3]

В 1854 година рисува иконите на църквата „Свети Спас“ в Црешево.^[14] Иконописният ансамбъл на този храм, заедно с този в „Свети Никола“ в Глуво и „Свети Георги“ в Баняне, е един от най-хубавите и най-богатите от Дичовото творчество в Скопско. Негови са петте престолни икони: на Исус Христос Вседържител, подписана и датирана 1854, на Богородица с Христос, подписана и даттирана 6 ноември 1854 г., на Свети Йоан Предтеча, неподписана, на Свети Димитър, датирана 1854 и на Света Петка, подписана и датирана 1854 г. Изписна и царските двери и олтарната врата от протезиса със сцената „Архангел Михаил взема душата на богатия“. На върха вратата на отворен свитък е изписан тропар и има подпис и дата 1854, в долния дял на вратата също има Дичовите инициали, годината и имената на дарителите. Негови дела се и 15-те икони с апостолите и Дейсиса, 10-те празнични икони и кръстът над иконостаса с Христовото Разпятие, Богородица и Йоан Кръстител.^[3] Макар и неподписани съдейки по стила и типа светци, Дичо изписва и малките целувателни икони от иконостаса.^[5]

Дичо е автор на много икони от скопската църква „Свети Спас“ – Архангелски събор, Свети Филип, Света Параскева и Свети Арсений, датирани 1854 година, както и светците Симеон Стълпник, Арсений Велики, Авксентий, Орест, Евстатий, Евгений и Мардарий, Кирил и Методий, Владимир и Юлита, Прокопий, Меркурий и Екатерина, пророк Данаил, Трифон и архиерей Стефан, Йоан Лествичник и апостол Варнава, Възнесение Христово, Слизане на Христос в ада.^[14][5][3] От същата година е и портрета на йеромонах Самуил от манастира Трескавец.^[15][5][3]

В 1855 година работи в църквата „Свети Никола“ в Глуво.^[14] Изписва иконите от иконостаса и полуцилиндричния свод в притвора. Дичо се подписва накрая на ктиторския надпис и оставя дата 1855 г. Десетте престолни икони са Исус Христос Вседържител, подписана, Богородица с Христос, подписана, Свети Йоан Предтеча, Свети Никола, подписана и датирана и неподписаните Свети Архангел Михаил, Свети Атанасий Александриски, Свети Георги и Свети Димитър, Коронясване на Богородица, Свети Харалампий и Света Петка. Негови са и царските двери, 12-те апостолски и 12-те празнични икони, между които е и иконата на Христовото Възкресение и кръстът над иконостаса с Разпятието Христово. Малките целувателни икони на иконостасот вероятно са дело на сътрудниците му. Стенописите са силно повредени, тъй като са с лоша подложка. Запазена е сцената на Исус Христос Вседържител на тавана, а от лявата и дясната му страна има фронтални изображения на по четири пророци. Над главата на Исус е композицията Възкресение Христово. Под фигурите на пророците е изписана молитва и на края годината 1855.^[3]

В същата година работи и престолните икони в църквата „Свети Никола“ в Маврово.^[5][3]

На следната 1856 г. работи в храма „Света Троица“ в село Чучер. Дичо е автор на всички престолни икони и на кръста над иконостаса със Света Богородица, Разпънатия Христос в средата и Йоан Кръстител, а според надпис, стоял до входната врата на старата църква завършва и живописта на 29 октомври 1856 година.^[5][3] След разрушаването на храма е запазен кръстът на иконостаса и престолните икони на Исус Христос Вседържител, Богородица с Христос, Свети Йоан Предтеча, Свети Никола, Свети Атанасий Александрийски, Коронясване на Света Богородица, Свети Архангел Михаил, Свети Харалампий и Света Петка. На първите шест икони има зле запазени надписи с дарителите и част от Дичовия подпис, а последните три макар и неподписани без съмнение са негово дело.^[3]

В 1856 година рисува големите олтарни икони за „Свети Никола“ в Куманово – Свети Спиридон, Света Богородица, Христос, Иван Кръстител. През февруари на следната 1857 година изписва за същата църква иконите на Свети Димитър и Свети Георги.^[14] В същата 1857 година изработва иконостасните икони за Забелския манастир край Старо Нагоричане.^[5][3]

От същата 1856 година има негова икона на Свети Тома в Неготин, Сърбия,^[16] която по-късно изчезва.^[17] В неготинската катедрала „Света Троица“ има негова икона на Света Богородица с Христос.^[18]

След Кумановско се връща в Скопско и през април 1857 година изписва иконите за вече несъществуващата църква „Свети Никола“ в Долно Водно,^[5][3] като тези на Архангел Михаил, Свети Никола, Христос и Богородица са подписани.^[14] В същата 1857 година изписва и подписва осем икони за църквата „Света Богородица“ в Скопие, между които Свети Иван Рилски и Свети Прохор Пчински.^[14] За този храм работи и в 1860 година, като от тези му дела се отличават царските двери с композицията „Благовещение“, дарена от Йован Манойлович. При пожара в църквата от 1944 година следите на повечето от тези икони са изгубени.^[3]

Отново в 1857 г. изписва две престолни икони на Света Богородица с Христос и Исус Христос Вседържител за иконостаса в църквата „Свети Илия“ в село Кадино, подписани и датирани 20 април 1857.^[5][3]

В края на 1857^[3] и 1858 година^[14] Дичо изпълнява голяма поръчка за църквата „Свети Спас“ в Драчево. За иконостаса на този храм Дичо изписва Архангел Михаил на олтарната врата на протезиса, престолната икона с изображението на Свети Харалампий и празничната икона Възнесение Христово, подписана и датирана 26 ноември 1857 г.^[3] Останалите престолни и празнични икони и иконите с апостолите вероятно са дело на Дичовите сътрудници. В храма има около петдесет по-малки икони, изписани от Дичо Зограф,^[3][5] ценни поради богатия си иконографски репертоар.^[5]

В 1858 година Дичо Зограф изписва за църквата „Света Троица“ в Гумендже иконите на Света Троица, Свети Йоан Кръстител, Свети Георги и Успение.^[19] Иконите за тази църква вероятно са работени в скопското ателие на Дичо.^[3] В 1859 година Дичо работи за църквата „Света Марина“ в гостиварското село Зубовце, като подписва и датира престолната икона на светицата покровителка.^[3][5] В същата година е изработен и иконостасът в църквата „Света Петка“ в Гостивар, където Дичо изписва престолните икони, работени няколко години по-рано от 1853 до 1856 година.^[3][5]

От ноември 1859 до март 1860 година^[3] рисува едни от най-големите си икони в църквата „Света Троица“ във Враня.^[19] Във Враня Дичо изписва престолните, празничните, апостолските и целувателните икони, като царските двери, иконите на плат и Разпятието са на други иконописци.^[20] Иконите във Враня показват добър композиционен усет, имат богата колоритна хармония с обилна употреба на злато, сложен охров на лицата с леки зеленикави сенки, изпълнени са с вкус и висока техника.^[19] По иконите във вранската църква има тропари.^[13] От 1860 година е и престолната икона на Исус Христос Вседържител от „Свети Никола“ в Бърчево.^[3] След Враня се връща в Скопие, работи в „Света Богородица“ и след това изписва две икони за „Св. св. Константин и Елена“ – Богородица с Христос и светци, подписана и датирана 2 декември 1860 г., и Въведение на Богородица и светци, подписана и датирана 14 февруари 1861 г.^[3] На 23 март 1861 г. завършва последното си дело в Скопско – иконата на Свети Никола и Свети Стефан в „Свети Пантелеймон“ в Горно Нерези.^[3][5][19]

От 1862 година Дичо работи в Охридско няколко години. В същата година обновява иконостаса на църквата „Свети Никола Геракомия“.^[19][5] Подписва и датира иконата на Христос Вседържител и царските двери.^[5] Негова е и живописта в сводовете на северния и южния кораб и трите слепи купола.^[21]

От Дичо Зограф са и частично запазените две сценописни сцени на западната страна на наоса на църквата „Света Богородица Челница“.^[19][21][5] Стенописите са с по-слаби качества от тези на Дичовите икони. От образите са запазени само Кирил и Методий, а останалите са пейзажи и други.^[19] Според надписа живописта е завършена на 20 ноември 1862 година.^[5] Същата 1862 година Дичо работи и в храма „Свети Архангел Михаил“ в село Ташмарунища, където подписва иконите на Свети Йоан Предтеча и Архангел Михаил.^[5][3]

От 1862 година са и няколко икони на Дичо Зограф в „Света Богородица Перивлепта“ („Свети Климент“) – Кръщене Христово, кръстът с разпятието, Богородица и Йоан. В църквата Дичо работи и през следващите години – иконите на Свети Климент и Св. св. Кирил и Методий на входа са от 1863 година, Възкресение – от 1864 година. На иконостаса има надпис с дата 1866 година, който обозначава, че Дичо е рисувал големите табла под иконостасните икони.^[22] На таблата са композициите Лествици Яковлеви, Гостоприемството Аврамово и Изгарянето на Содом и Гомор.^[5] В 1863 година завършва живописта в „Света Богородица Каменско“.^[5][3] Рисува в „Големи Свети Врачи“^[3] и иконостаса в „Свети Никола“ в Долна Влашка махала.^[5][3] В „Света Богородица Болничка“ има три икони – първата на Екатерина, Параскева, Йоан и Матрона, втората на Василий Велики, Йоан Златоуст и Григорий Богослов и третата на Кирил и Юлита, Климент, Владимир, Архангел Михаил, Йоаким и Ана, Еразъм и Стилиян. Първите две са подписани и датирани 1864 година и са технически отлично изпълнени^[22] със забележителен колорит.^[23]

Дичо при престоя си в Охрид получава и частни поръчки – флоралната декорация – кантарос с цвете в нишата на приемната на Робевата къща от 1862 г., както и иконата със Седмочислениците със Свети Еразъм и Свети Йоан Владимир от декември същата година, по поръчка на Фотияна Робева.^[3][5] За братя Пърличеви в 1864 г. изписва икона на Богородица Сладколюбеща.^[3][5]

На 2 май 1864 година Дичо завършва живописта в храма „Свети Илия“ в Селце, а иконостасът, чиято конструкция, според датираните парапетни плочи със сцени от Стария завет е поставена през април 1864 г., е завършен в 1866 година.^[3][5] В 1865 година Дичо Зограф се установява в Епаноми с братята си и работи в църквата „Успение Богородично“.^[24] След работата в „Света Богородица Перивлепта“ в 1866 г. отново е в Реканско и работи иконите за иконостаса и живописта в „Успение Богородично“ в Гари.^[3][5] В същата година работи и иконостасните икони в „Свети Илия“ в Стенче.^[3][5]

В 1867 година работи икони за църквите „Свети Никола“ във Вевчани^[5] с изписани тропари^[13] и „Света Богородица“ в Боровец, Стружко.^[3][5]

Творби на Дичо Зограф има в църквите в Северозападна България, датирани 1863, 1865 и 1867. Македонските майстори, построили в 1858 година църквата „Св. св. Петър и Павел“ в Кула, препоръчали Дичо Зограф като иконописец и според местни спомени той пребивавал в града в 1863 година. Две от десетте царски икони са негови – на Богородица с Младенеца и на Христос Вседържител,^[16][19] от които първите две са подписани и датирани 20 август 1863 г.^[5] Останалите икони са на Евгений Попкузманов, положил усилия да имитира стила на Дичо Зограф.^[23] От 1861 година е иконата на Богородица Сладколюбеща, която е била в „Свети Никола“ в Лом,^[19] но по-късно изчезва.^[17] Дичови икони датирани 14, 16 и 20 декември 1867 година^[25] има и в църквата „Свети Илия“ в Градец – Архангел Михаил – изписана с изключително майсторство, Свети Илия, Христос Велик Архиерей.^[23] В „Свети Пантелеймон“ във Видин иконата на Св. св. Кирил и Методий е на Дичо Зограф. Негова икона на същите светци от 1867 година има и в Ломския музей,^[15] където има негови икони и от 1866 година.^[16] Негови икони, датирани от май до септември 1867 година има във „Възнесение Господне“ в Слана бара и в „Свети Илия“ в Градец от декември 1867 година.^[16]

В 1868 година Дичо се връща в Бигорския манастир и рисува портретите на йеромонах Теодосий и игумена Йоаким на източната стена на мъжката трапезария.^[3][5] В „Свети Георги“ в кичевското село Белица са последните подписани и датирани септември 1868 година икони на Дичо Зограф,^[3] смятани за едни от най-красивите му дела.^[26]

Дичо Зограф поддържа контакти със Стефан Веркович в Сяр и му изпраща различни старини. В писмо до него от 30 септември 1869 година се подписва като „Дичо живописецъ Болгаринъ“.^[27]

Умира през 1872 година при нещастен случай, отровен от втората си съпруга, дала му погрешка силна отрова, използвана за позлатяване на икони, вместо лекарство.^[15][28] В предаването „Премълчаната история“ по програма „Христо Ботев“ на БНР от 12.07.2017 г. Марияна Шабаркова, издател, пътешественик и изследовател, изказва предположение, че Дичо Зограф най-вероятно е починал вследствие на отровните изпарения при рисуване на стенописи.

Нито синът му Аврам Дичов, учил при него, нито внукът му Кръстьо Аврамов достигат като зографи високото му майсторство.^[15] При Дичо Зограф учат и Максим Ненов и Петър Новев.^[15]

Дичо Зограф е оставил и две ръкописни ерминии. Първата (Cod. D. Slavo 412 в Центъра „Проф. Иван Дуйчев“ в София) е оригинално произведение, написано около 1835 – 1839 г. Тя е издадена на осъвременен български и е преведена на немски език. Втората ерминия, написана около 1830 – 1850 година, се съхранява понастоящем в Националния исторически музей – София с шифър „МИС 1286“. Тя е превод от гръцки, представлява компилативно съчинение по Дионисиевата ерминия и е от по-малък интерес. В началото Дичо Зограф пише:

• Асен Василиев, Ерминии. Технология и иконография, София 1976, с. 33 – 163.
• Енциклопедия на изобразителните изкуства в България, т. 1, София 1980, с. 250.
• Емил Алексиев, Дичо Зограф Скопје, 1997 (Ликова уметност 5).
• Ралица Лозанова, Ерминията на Дичо Зограф от Музея за история на София. – Духовна култура, 2001, № 6, 26 – 31.
• Емануел Мутафов, Поглед врз двете ерминии на Дича Зограф. – Зборник средновековна уметност, нова серја бр. 3, Скопје, 2001, 268 – 279.
• Полина Цокова, Дичо Зограф. – Македонски преглед, 2005, № 3, 149 – 166.
• Byzance encore vivante. La palette d’or de Dičo Zograf. Chapelle de la Sorbonne, 12 décembre 2002 – 25 janvier 2003. Ed. Aleksandra Davidov Temerinski. Belgrade, Institut pour la protection des monuments historiques de Serbie, 2002.
• Ivan Bentchev, Griechische und bulgarische Malerbücher. Technologie. Recklinghausen, 2004 (Beiträge zur Kunst des christlichen Ostens, 11), 328 – 354.
• Сашо Цветковски. Живописот на Дичо Зограф во црквата „Св. Георги", Лазарополе (прилози кон познаванье на наjраните потпишани дела). – Проблеми на изкуството, 2011, № 1
• Desirée M.D. Krikhaar, Ongekende Schoonheid. Ikonen uit Macedonie, Utrecht 2011, 122.

Портал „Македония“