Бог Син в християнството е второто лице (ипостас) на Светата Троица. Нарича се още Бог Слово (Логос), който заради спасението на хората се е въплътил и е станал човек — Иисус Христос — Син Божий и Син Човешки, Спасител. Християнството разбира Бог Син именно като Христос, но понятието има повече метафизичен оттенък и е свързано с историята дотолкова, доколкото историческият Иисус е въплътеният Бог.

Християнското вероопределение се съдържа в Никео-Цариградския символ на вярата: „И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца и чрез Когото всичко е станало; Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария, и стана човек; и бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан; и възкръсна в третия ден, според Писанията; и възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви, и царството Му не ще има край“ (Чл. 2 – 7). Това вероопределение се приема еднакво от Римокатолическата и Православната църква, както и от протестантските деноминации, а също и от последователите на монофизитската традиция.

Според това определение Бог Син е равен на Бог Отец, има една божествена същност с Бог Отец. Раждането на Сина от Отца е предвечно, т.е. извън времето – то няма хронологично начало и хронологичен край. „Раждането“ от Отца не поставя Словото на по-ниско стъпало спрямо Бог Отец при някаква йерархия на Светата Троица – теза, която християнството отхвърля – то е само качество и определение на втората ипостас. Особено ударение се поставя върху термина „единосъщен“, чиято употреба в миналото е предизвикала разделение в Църквата.

Макар да набляга върху историческия образ на Христос като Спасител, християнството има по-дълбоко разбиране за Словото: то е равностоен участник в сътворението и в историята, не само в образа на човека Иисус Христос, а и като божествена ипостас, макар да е невъзможно (а според християнското учение и нежелателно) да се постави ясно разграничение между предвечния Бог Син и човека Иисус от Назарет.

Боговъплъщението заема централно място в християнската теология. Още в Новия завет темата е разработена в дълбочина: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе … В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна. Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха. А на всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии; те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха. И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца“ (Иоан 1:1 – 14). Оттук следва идеята, че Бог Син става истински човек, идея, която навремето не е приета от юдеите, които очакват Месия като Божи пратеник, но не и като Самия Бог, който спасява човечеството. По-късно, макар и в друга светлина, такива възгледи са възприемани и от някои християнски ереси, например при гностицизма. (И в двата случая не става дума за съмнение в историчността на личността на Иисус, а в нейното разбиране).

Като отделен клон във вероучението на християнството, христологията се занимава с начина, по който в историческата личност на Иисус Христос се съчетават двете природи – божествената и човешката. В Иисус и двете природи присъстват равномерни и пълноценно, или според определението, дадено по време на Халкидонския вселенски събор – „неслято, неизменно, неразделно, неразлъчно“.

Дохалкидонските църкви, като Арменската и Коптската се различават от изповеданията на основните три конфесии в това, че те приемат Божествената природа в личността на Иисус Христос за доминираща, без да отличат човешката. Всъщност различията в случая засягат по-скоро техническа грешка – неправилен превод, или закъсняване при получаването на решенията на събора в Халкидон. Съвременните разлики идват повече при спазването на определена традиция и не са определящи за отношенията между тези религиозни общности.

В тясна връзка с боговъплъщението е и идеята за обожествяването на човечеството. Т. е. Словото не само става плът и човек, но и дава възможност на човеците „да се нарекат синове Божии“ – висша цел в живота на християнина. Отците на Църквата използват за това термина „теосис“ (на старогръцки θέοσις – обожествяване). Подобно е описанието в Новия завет: „Аз съм съразпнат с Христос и сега вече не аз живея, а Христос живее в мен. Животът, който сега живея, е Христовият живот (Гал.2:20); „Самият Христос – упованието на славата е във вас“ (Кол. 1:27). Теосисът не е автоматичен, а е даденост, от която вярващият може и трябва да се възползва. Църквата се възприема като обожественото човечество.

Историческото присъствие на Бог Син е фундаментално за християнската вяра: „Ако Христос пък не е възкръснал, суетна е вярата ви“. (1 Кор. 15:17). Бог син има значение за различните християнски конфесии именно като въплътеното Слово Божие и именно това е основата – различното трактуване на въплъщението – за различните спорове, довели до сериозни разцепления в Църквата. Но при всеки един от случаите, Синът като понятие и като вяра в него, е от първостепенна важност. По-късните богословски спорове, засягащи монофизитството и монотелитството, нямат отношение към това единно за времето си разбиране, което днес е възприето от Православието, Католицизма, Протестантството и Монофизитските църкви.

Векове наред юдеите очакват идването на Месия – (помазаника) – божественият пратеник, който ще застане начело на юдейското царство. Християните виждат в историческата личност на Иисус именно този Месия. Тук между юдаизма и християнството има две свързани помежду си различия. Първо, юдаизмът не признава Иисус от Назарет за Месия. Второ, според юдаистичните традиции Месията е само Божий пратеник, а не самият Бог, така както това се разбира от християнството.

Иначе пророчествата се приемат в еднаква степен и от двете религии с разликата, че в единия случай те се отнасят към бъдещия, все още не явил се Месия, а в другия Месията вече се е явил в историческия образ на Иисус.

И християнството, и юдаизмът, търсят в Стария завет пророчества, свързани с идването на Месия. В повечето случаи тези пророчества съвпадат, различно е тяхното тълкуване.

Първият основен текст, който се отнася до пророчествата е свързан с грехопадението. След като Бог обяснява на Адам и Ева техните проклятия, добавя (обръщайки се към Ева): „И рече Господ Бог на змията: загдето си сторила това, проклета да си между всички животни и всички полски зверове; ти ще се влачиш по корема си и ще ядеш прах през всички дни на живота си; и ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“ (Бит. 3:14 – 15) – пряко съотнасяне към борбата между злото в света и олицетворението на доброто – Месия, независимо от разбирането на последното понятие.

Друго ключово пророчество е: „Затова сам господ Бог ще ви даде личба: ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще му нарекат името Емануил (Бог е с нас) (Ис. 7:,14)“ – думи, цитирани в Новия завет от евангелист Матей (Мат. 1:23).

Пророчествата са многобройни, християнството обаче отнася някои от тях към конкретни събития свързани с новозаветната история. Така например казаното от пророк Йеремия „глас се чува в Рама, писък и горко ридание: Рахил плаче за децата си и не може да се утеши за тях, защото ги няма“ (Йер. 31:15) в християнството се асоциира с избиването на младенците по времето на цар Ирод (Мат. 2:18). Изобщо християнската трактовка следва девиза на свети (блажени) Йероним: „Novum testamentum in vetere locet“ – „Новият завет се съдържа в Стария“.

Всички тези пророчества се тълкуват по един и същи начин от православни, католици, протестанти и монофизити, при много модерни изповедания, възникнали на основата на протестантството.

Различните аналогии и пророчества във връзка с бъдещото изване на Месията, християнството разбира като „предобрази“ на Христос, такъв, какъвто го описва новозаветната свещена история. Християнската традиция вижда различни предобрази на въплътения Бог Слово в Стария завет и често тълкува старозаветни образи в контекста на своено учение. Такива предобрази са Авел (невинната жертва), Мелхиседек (царят и първосвещеникът), пророк Йона като символ на Възкресението и др. В рамките на католическото и православното тълкуване е особено важен предобразът на Светата Троица – тримата ангели, на които Авраам оказва гостоприемство, но те се отнасят повече към тълкуването на темата за троичността на Бога, а не толкова към самия Бог Син и неговото въплъщение (Бит. Гл 12). Като предобрази следват многострадалният Йов, библейският цар Давид и др.

Основните монотеистични религии – християнство, юдаизъм и ислям, не се съмняват в историчността на Иисус от Назарет. Но само християнството вижда в тази личност въплъщение на Логоса, на Бога Слово. Новият завет разглежда историята на историческия Иисус от родословието, което извежда от Адам, през Боговъплъщението (Благовещение, Рождество и т.н.) и основната дейност на Иисус като историческа личност, до описанието на Възкресението и Възнесението. В евангелията и апостолските послания са записани и основните послания, които Иисус Христос отправя към човечеството – морални, религиозни, мистични и др.

Есхатологичните възгледи на християнството директно се отнасят към въплътения Бог Син. Като поставя идеята за спасението в центъра на своята есхатологична идея, християнството разглежда Бога Слово като Спасител, Изкупител, Глава на Църквата (вън от която, според християнството, няма спасение и изкупление).

Иисус Христос се разглежда като „вторият“ или „последният“ Адам, символ на целокупното човечество в рамките на историята и мистичния теосис.

Част от серията статии за
Християнство
Иисус Христос
Непорочно зачатие Разпятие Възкресение Христология
Библията
Стар завет Нов завет Десетте Божи заповеди (Декалог) Боговдъхновение Херменевтика Канон на Библията Апокриф Септуагинта Преводи на Библията
Християнска теология
Светата Троица (Отец, Син, Дух) Сътворение Грях Изповед Вяра Опрощение Освещение Кръщение Спасение Божие царство Евангелие Църква Апологетика Теозис Арминианизъм Ресторационизъм Фундаментално християнство
История и традиции
Апостоли Мария Павел Петър Християнството в дати Отци Константин I Икуменически съвети Иконоборство Великата схизма Кръстоносни походи Реформацията
Култура и ритуали
Изкуство Музика Икуменизъм Критицизъм Проповед Молитва Литургия Литургичен календар Християнски символизъм
Деноминации
Западни: Адвентизъм Анабаптизъм Англиканизъм Баптизъм Евангелизъм Калвинизъм Лутеранство Методизъм Петдесятничество Протестантство Римокатолицизъм Източни: Източно православие Нехалкедонски църкви Асирийска църква Източнокатолически църкви Нетринитарни църкви Движения
Личности
Атанасий Аврелий Августин Анселм Григорий Палама Ириней Дионисий Ареопагит Тома Аквински Уесли Джон Уиклиф Мартин Лутер Жан Калвин Кери Барт Греъм Вартоломей I Франциск

Формално Бог Син се изобразява предимно като историческия Иисус Христос. Освен класическите библейски сюжети, илюстриращи текстове от Новия завет, в това изобразяване е заложена и по-дълбока символика. Иисус Христос е изобразяван като велик Първосвещеник, като велик Цар, като велик Пророк – атрибути, които са присъщи на неговата месианска роля.

Християнското разбиране за боговъплъщението и теосиса намира отражение и в основните иконографски типове, главни сред които са изображението на Христос като Младенец и като Вседържител (Пантократор). Като Младенец Христос се изобразява с долна синя дреха, а върху нея наложена горна с червен цвят. При иконографския тип на Пантократора е точно обратното – върху червената има синя. Според символния език на християнството червеният цвят се свързва с Адам, със земята и материята, с човешката природа. Синият цвят е символ на небесното и духовното начало. Така Бог Син, изобразен като Младенец, символизира предвечното Слово, което става плът, докато изображението като Пантократор и сходните му иконографски типове говори за Сина Човечески, който приема върху себе си Божественото.

На нимба на Христос винаги се поставя надписът ο ών, или в късните български възрожденски икони Сый – според съответните преводи това е превод на името на Бога, с което се е представил пред Моисей – אֶהְיֶה אֲשֶׁר אֶהְיֶה – „Съм, който Съм“, или в българския синодален превод Вечносъществуващият (Изх. 3:14).

Идеята за Бога Слово, особено нейните аспекти като боговъплъщение и теосис, занимават философите и теолозите от дълбока древност. В гностицизма Логосът е централно понятие, макар и трудно да хармонира с официалното християнско тълкуване на Бог Син. Гностическият Логос е повече интерпретация на философското понятие, каквото то е разбирано от платонизма и неоплатонизма с привнесени християнски значения. Светите отци пък следват почти дословно възприетото от Църквата учение и го обогатяват като коментари, а не като по-различно разбиране, въпреки че още в ранните векове на християнството Ориген изразява обявената по-късно за еретична мисъл за т. нар. „апокатастасис“ – всеобщото завръщане на човечеството при своя Създател и сливането му с Него. По отношение на апокатастасиса, векове по-късно на подобна позиция застава Сергей Булгаков.

Средновековните и по-късни християнски апологети като Френсис Бейкън, Блез Паскал, Джордж Бъркли и Рьоне Декарт от своя страна се спират повече върху историчността на Иисус и произтичащите от това последици, а не върху самата идея за Бог Слово. Фьодор Достоевски пише: „Ако ми кажат и докажат, че Иисус не е истината, то аз предпочитам да остана с Иисус, отколкото с такава истина“.

Едва в по-късната философия въпросът бива разработен отново. Така например при представителите на „руския философско-религиозен ренесанс“ от началото на 20 век, Синът Божий е именно движещата сила на всичко, което се случва – от Вселената и Космоса, до историята и човека. Мислители като Пиер Тейяр дьо Шарден отиват и по-нататък, като твърдят, че теосисът засяга не само човека и човечеството, а цялата материя по принцип.

Макар и с по-ранни корени, антитринитарните възгледи, свързани с Бога Слово, намират първото си по-широко отражение в идеологията на арианите. Първият вселенски събор в Никея (325) се занимава именно с мястото на Логоса в рамките на Светата Троица. В Никейското вероопределение се набляга на думата „ομουσιος“ – единосъщен (на Бог Отец), докато арианите настояват за термина „ομοιυσιος“, т.е. подобносъщен, сиреч Бог Син, макар и с висше достойнство, все пак има тварен произход.

По-късно въпросите засягат дебатите засягат предимно христологията – т.е. начина, по който Божествената природа на Бога Слово се съотнася с човешката природа на историческата личност на Иисус. Монофизитите и монотелитите отхвърлят двете природи и воли в Иисус Христос, като наблягат на божественото начало, докато ортодоксалната традиция ги равнопоставя. За разлика от по-ранните християнски учения, късните учения, омаловажават тъкмо божествената природа на Иисус.

В днешно време към такива, или производни на тях възгледи в известен смисъл се придържат мормоните и „Свидетелите на Йехова“.

• Бог Син в православната догматика
• По подробна разработка в православна интерпретация Архив на оригинала от 2007-05-19 в Wayback Machine.
• Арианството в Orthodoxwiki
• ((de)) Христологична литература Архив на оригинала от 2008-02-06 в Wayback Machine.
• ((en)) Католическа енциклопедия
• ((en)) Протестантска интерпретация на христологията
• ((en)) Портал, посветен на Иисус Христос Архив на оригинала от 2008-06-09 в Wayback Machine.
• ((ru)) Пълен католически катехизис Архив на оригинала от 2007-04-04 в Wayback Machine.
• ((ru)) Подробен католически катехизис Архив на оригинала от 2008-04-30 в Wayback Machine.
• ((el)) Новия завет на кини (койне) – без критически апарат Архив на оригинала от 2007-07-20 в Wayback Machine.