Христо Боев Петашев е съветски и български офицер от Държавна сигурност, генерал-лейтенант. Смятан е за „бащата“ на външнополитическото разузнаване на тоталитарния комунистически режим в България. С работата си като заместник-вътрешен министър през 1952 – 1956 година играе активна роля в политическите насилия и извършваните от министерството противозаконни дейности.^[1]

Христо Боев е роден на 7 януари 1896 година в село Одърне, Плевенско. Средно образование завършва в Априловската гимназия в Габрово (1914). Владее шест езика. Завършва Школата за запасни офицери с военно звание поручик (1915). ^[2] Член на БРСДП (т.с.) от 1914 г.

Участва в Първата световна война като ротен командир в Петдесет и седми пехотен драмски полк. Военно звание капитан. ^[3]

Един от водачите на Войнишкото въстание през 1918. Командир на втори въстанически ешелон. След разгрома му край Владая минава в нелегалност. Софийският военно-полеви съд му издава доживотна присъда. Бяга в Румъния, където попада в затвора. ^[4] Член на БКП от 1919 г.

През април 1920 г. осигурява пътуването с лодка до СССР на първия български представител в Коминтерна Иван Недялков-Шаблин. Същата година организира пътуването на делегацията на БРП/к за Втория конгрес на Коминтерна. Лодката, в която пътува с Георги Димитров и Васил Коларов е спряна от румънските власти. Тримата са арестувани и престояват месец в румънски военен затвор.

Учи във Военната акдемия на РККА (1920 – 1921). През 1921 г. е привлечен за сътрудник на Главното разузнавателно управление на Червената армия. Започва да работи под ръководството на заместник-началника на военното разузнаване Ян Берзин (1924 – 1937). ^[5]

Възложено му е да създаде нелегална разузнавателна организация в България под прикритието на фиктивното дружество за мореплаване и търговия „Матеев, Кремаков и сие“ в Бургас. Действа като нелегален под името Фьодор Русев. Финансиран от съветското военно разузнаване, купува в Истанбул бързоходен кораб „Иван Вазов“. Служи за осъществяване на връзка с Коминтерна и за пътувания до Одеса и Севастопол, за пренасяне на информация, хора, оръжие, литература. Изградената от него нелегална резидентура е определена като най-ефикасната от всички съществуващи по това време в страните на Балканите. ^[6] Поради уменията му на бизнесмен е наричан от съветското военно разузнаване „търговски гений“.

Член на ВКП (б) от 1925 г. ^[7]През 1926 г. е вицеконсул в съветската мисия в Прага под името Христофор Иванович Димов, откъдето е изгонен, след като полицията разкрива дейността на ръководената от него нелегална група. Действа като нелегален в Австрия, Турция, Берлин, Париж. Под легендата на австрийски търговец предприема пътуване със съпругата си до Китай. Там разузнава движението на войските в Китай след манджурския конфликт.

Завършва Военна академия за механизация и моторизация на Съветската армия (октомври 1931 – декември 1935) с диплома на инженер и звание полковник. При Сталинските чистки неговият водещ офицер Ян Берзин е арестуван и разстрелян, а Боев е освободен от разузнаването (1938). ^[8] Заема се с преводаческа дейност. От юли 1941 г. служи в състава на ОМСБОН и разузнаването на Черноморския флот. Редактор по българска литература в Издателството за чуждестранна литература (1943 – 1945). Военно звание Военен инженер 2-ри ранг.^[9] Между юли 1941 и февруари 1943 г. е сътрудник на IV управление на Народния комисариат на вътрешните работи на СССР. След това до май 1945 г. е отговорен редактор в книгоиздателството за чужди езици.

В България се завръща 1 юни 1945 г. и постъпва в Дирекция на Народната милиция като завеждащ Културно-просветния отдел. Остава там до декември 1946 г. Между декември 1946 и юни 1947 г. е началник на канцеларията при председателя на НРБ и сътрудник на Васил Коларов. През периода 1947 – 1949 е легационен съветник в Англия, откъдето е обявен за персона нонграта.

От август 1949 г. е заместник-директор на Държавна сигурност.^[10]. В периода 1949 – 1952 г. е началник на Външнополитическо разузнаване и заместник-министър на вътрешните работи.^[11] Генерал-майор от 9 февруари 1951 г.,^[12] впоследствие повишен в генерал-лейтенант.

Христо Боев провежда изграждането на българското разузнаване по съветски образец.^[13] Като дългогодишен агент на руското военно разузнаване добре познава структурата на специалните служби на СССР. ^[14] Под негово ръководство се въвеждат съветските методи в тази област и се изграждат първите „легални резидентури“ в чужбина.^[11]

В качеството си на заместник-министър Боев отговаря и за дейността на Следствения отдел на Държавна сигурност, който става известен с прилаганите от него брутални физически и психически изтезания, предизвиквайки още преди смъртта на Йосиф Сталин критики от ръководството на режима.^[11] Той е един от хората, които са обвинени от Политбюро за „извращенията“ в следствието в края на 40-те години, и през 1952 година е отстранен от службата. Боев отговаря на обвиненията с открито писмо до ЦК на БКП, в което протестира срещу намесата на съветските съветници в работата на следствието:

В средата на ноември 1949 г. доложих на Коларов, че извращенията в следствието стават главно поради това, че съветските съветници дават нареждания на нашите следствени работници, без да ги съгласуват предварително с мен... На мен ми беше казано да видя някак си да се оправят работите. Това указание по най-очебиен начин показва безсилието на нашето партийно и държавно ръководство пред съветските съветници... ^[15]

Посланик в ГДР (1954 – 1957) и Полша, а от 1960 до 1962 г. в Япония^[16].

През 1962 г. е наказан със снемане от партийна и държавна работа, пенсиониран и оставен в забвение. Нелегалната му дейност е призната от Кремъл, чак през 1967 г. когато е награден с Орден „Ленин“. Посмъртно е награден с Орден „Георги Димитров“ (1969). ^[17]

Дъщеря му е съпруга на генерал-майор Петър Илиев.

• www.desehistory.com
• posredniknews.com^{[неработеща препратка]}

п б р Отношения между България и Полша Посолство на България във Варшава Георги Маджаров (1920 – 1921)  · Банаил Бъчваров (1921 – 1925)  · Никола Ванчев (1925)  · Владимир Робев (1925 – 1934)  · Иван Алтънов (1934 – 1935)  · Сава Киров (1935 – 1936)  · Петър Траянов (1936 – 1941)  · Павел Тагаров (1946 – 1949)  · Фердинанд Козловски (1949 – 1950)  · Христо Балиев (1950 – 1952)  · Кирил Драмалиев (1952 – 1954)  · Георги Петров (1954 – 1958)  · Христо Боев (1958 – 1961)  · Раденко Григоров (1961 – 1962)  · Демир Янев (1962 – 1966)  · Николай Чернев (1966 – 1971)  · Георги Богданов (1971 – 1974)  · Христо Шанов (1974 – 1977)  · Иван Недев (1977 – 1983)  · Георги Георгиев (1983 – 1986)  · Иван Пръмов (1986 – 1988)  · Иван Груев (1988 – 1991)  · Мирослав Иванов (1991 – 1992)  · Яни Милчаков (1992 – 1996)  · Александър Димитров (1996 – 1998)  · Александър Йорданов (1998 – 2002)  · Лъчезар Петков (2002 – 2006)  · Иван Найденов (2006 – 2013)  · Василий Такев (2013 – 2016)  · Емил Ялнъзов (от 2016 г.) Посолство на Полша в София Тадеуш Грабовски (1918 – 1925)  · Владислав Барановски (1925 – 1930)  · Адам Тарновски (1930 – 1941)  · Едмунд Залевски (1945 – 1948)  · Стефан Ханахович (1948)  · Александер Бархач (1948 – 1953)  · Мариан Шчепански (1953 – 1956)  · Леон Шигула (1956 – 1957)  · Александер Юшкевич (1957 – 1964)  · Ришард Ниешпорек (1964 – 1970)  · Йежи Шишко (1970 – 1973)  · Юзеф Мушински (1973 – 1978)  · Луцян Мотика (1978 – 1981)  · Владислав Напиерай (1981 – 1986)  · Виеслав Бек (1986 – 1990)  · Владислав Пожога (1990 – 1991)  · Тадеуш Василевски (1991 – 1997)  · Ромуалд Кунат (1997 – 1998)  · Ярослав Линденберг (1998 – 2003)  · Славомир Домброва (2003 – 2006)  · Ирена Татажинска (2006 – 2007)  · Анджей Папеж (2007 – 2010)  · Лешек Хенсел (2010 – 2014)  · Кшищоф Крайевски (2014 – 2019)  · Мачей Шимански (от 2019 г.)

Портал „Биографии“          Портал „Военно дело“          Портал „Политика“          Портал „История на България“