Сапунджийство или сапунарство е традиционен занаят за производство на сапун. Сроден занаят е свещарството (мумджийството). В някои селища сапунджиите произвеждат и свещи. В други случаи производството на сапун е монопол на свещарите.^[1]

В българските земи занаятът е особено разпространен през епохата на османското владичество, най-вече през ХVІІ-ХІХ век. Центрове на сапунджийството са Ловеч, Габрово, Стара Загора, Копривщица и други селища. През Възраждането в Ловеч се произвежда годишно до 35 000 – 40 000 оки сапун. Непосредствено преди Освобождението в града работят 17 големи работилници.^[2] В Стара Загора в средата на ХІХ век има 15 сапунджийски работилници и 150 дюкяна.^[3] Тъй като добитата в салханите в Стара Загора лой не е достатъчна, се внася такава от Шоплука.^[4] Според някои данни в десетилетията преди Освобождението в Габрово се произвеждат около 300 000 оки на година, от които 250 000, на стойност 1 000 000 гроша са изнасяни извън Габрово, включително и в Румъния.^[5]

Главно условие за създаването на работилници за сапуноварене, наричани и керхани, е наличието на добитък и кланици (салхани). Суровини в сапунджийското производство са: лой, вар и дървесна пепел, а през втората половина на ХІХ век и сода каустик.^[6][7] Лойта е козя^[4] или от друг дребен добитък.^[6]

От негасената вар и пепелта се приготвя смес, наричана в Габрово „люта вода“. Лютата вода се добавя на части по време на варенето на лойта, което продължава 6 дни. Докато лойта се вари, част от водата се източва и на нейно място се добавя нова люта вода, като сместа се разбърква. След като сапунената каша получи зърнест вид, огънят се изгасва, водата се източва и се влива същото количество гореща вода. Огънят отново се запалва, а сместа се бърка, докато не се стигне до желаната консистенция. Бавно се източва останалата гореща вода, а сапунената каша се оставя да изстине и втвърди. По-късно се нарязва на калъпи. След замяната на лютата вода със сода, обработката на лойта се съкращава на три дни.^[8]

В някои селища сапунджиите са организирани в самостоятелни еснафи. Такива има в Търново, Ловеч, Габрово, Русе, София, Стара Загора, Пазарджик, Скопие^[9][10][11] Копривщица и други. Етническият състав на еснафите е различен, като на някои места се променя. Някои сапунджийски еснафи са съставени само от българи (Ловеч, ХІХ век, Стара Загора, средата на ХІХ век), други – само от турци или са смесени. През втората половина на ХVІІ век „сапунджиян еснафи“ в София е съставен от равен брой българи и турци. Кехая е Мемдуллах бин Хусеин Сапунджи, а егид-башия – Йордан Георгев. Пез ХІХ век сапунджийският еснаф в Пазарджик е турски, а мумджийският - български.^[12] През ХVІІІ век сапунджийският еснаф в Скопие преминава в български ръце.^[11]

През Възраждането сапунджийските еснафи имат своята роля в обществения и културния живот. Теофана Маркова учи в Прага на издръжка на Старозагорския сапунджийски еснаф и по-късно е учителка в Стара Загора преди Освобождението и в Бургас след 1878 година.^[13]

Сапунът е сред стоките, чиито цени в Османската империя се нормират. При определянето на тези цени се взима предвид и мнението на съответните еснафи. Във Видин, където сапун се произвежда от свещарския еснаф, данните за нормираните цени, вписани в кадийските книги (сиджили) в края на ХVІІ и първата половина на ХVІІІІ век, за една ока (1283 гр.) са следните^[14]:

След Освобождението на България сапунджийският занаят запада поради конкуренцията на вносна, индустриална продукция. Ускорява се процесът на откриване на фабрики за сапун по европейски образец, започнал преди 1878 година. В Габрово през 1880 година сапунджиите са 21 души, в 1902 година са 8, през 1909 година - 4, а около 1927 остават трима.^[15] През 1929 година изследователят на Габрово Петър Цончев пише:

Смята се, че сапунджийството умира като занаят в Габровско през втората половина на ХХ век. В селата в региона производството на сапун продължава в домашни условия и в началото на ХХI век.^[15]