Никола Лалев Ланков е български поет и публицист, деец на БКП.^[1] Обвинител е в Шести върховен състав на т.нар. Народен съд (1944 – 1945).^[2]

Роден на 29 февруари (14 март) 1902 г. в село Голямо Дряново, област Стара Загора. Баща му участва като опълченец в боевете на Шипка по време на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Първоначално учи в родното си село, завършва прогимназия в Шипка и Казанлък, а през 1923 г. гимназия в Пловдив. От 1918 г. е член на Комсомола, а от 1923 г. на БКП. Участва в Септемврийското въстание като командир на бойна чета и член на революционния комитет. После е задържан три месеца, но успява да избяга и впоследствие е амнистиран.^[1]

От 1929 до 1934 г. сътрудничи активно на комунистическите вестници „Новини“, „Наковалня“, „РЛФ“, „Поглед“, „Ехо“, „Кормило“ и др. Редактира вестник „Амнистия“ и хумористичното списание „Дъмпинг“, сътрудничи на хумористичния вестник „Хоровод“, вестник „Заря“, организира вестник „Брод“ и първата писателска кооперация за книгоиздаване. Секретар на нелегалната организация на писателите-комунисти.^[1]

През 1934 г. завършва право в Софийския университет. През 1941 г. е изпратен в концентрационния лагер „Кръсто поле“ (Еникьой, Ксантийско).

След Деветосептемврийския преврат от 1944 година е обвинител в Шести върховен състав на т.нар. Народен съд (1944 – 1945).^[2] Това е първият и най-масов процес срещу интелектуалците, който показва, че болшевишката власт няма да допуска свобода на мисълта, словото и печата.^[3] Под прякото въздействие на Тодор Павлов се изявява като крайно суров обвинител. По-късно казва: „Не ме питай повече... Питай други другари. Аз от Тодор Павлов знам, че не трябва много да знам!“.^[4] Редактор е на вестник „Народен съд“.^[1]

През 1945 г. е редактор на списание „Южни славяни“, член на бюрото на Славянския комитет. През 1949 г. е арестуван за „вражеска дейност“ и изключен от БКП. Реабилитиран през 1950 г., а членството му възстановено през 1951 г.^[5]

В периода 1954 – 1965 е заместник главен редактор на списание „Наша родина“. От 1959 до 1965 г. е главен редактор на вестник „Народна култура“.^[1]

Член е на Съюза на българските писатели.^[1]

През 1951 г. е удостоен с Димитровска награда, а през 1962 г. с орден „Народна република България“ І степен. От 1965 г. е Народен деятел на културата.^[1]

Умира на 27 май 1965 г. в София.^[1]

Автор е на книгите:

• „Подем“ (стихове, 1931, конфискувана веднага след излизането ѝ);
• „Под леда“ (стихове, 1938);
• „Детска песен“ (стихове за деца, 1945);
• „Партизанчето Бойко“ (поема за пионери, 1948, 1953, 1959, 1961);
• „Републиканчета“ (стихове за деца и юноши, 1950, 1954);
• „На лов за вълци“ (поема за пионери, 1952);
• „Стихотворения“ (1952);
• „Борба и победа“ (стихове, 1952);
• „Любчо Баръмов. Биографичен очерк“ (1956);
• „При близки хора“ (пътни бележки, 1956);
• „Вятър от юг“ (стихове, 1958);
• „Росна китка“ (стихове за деца и юноши, 1959);
• „Избрани стихотворения“ (1962);
• „На пост“ (1962);
• „Пролетен звън“ (избрани стихове, 1963);
• „Споменът“ (поема, 1963, 1966);
• „На Странджа баир гората“ (ловни разкази и очерци, 1964);
• „Хвърлени стрели“ (сатирични стихове, 1964);
• „Стихотворения и поеми“ (1973);
• „Нова Албания“ (1948).

Нормативен контрол CONOR.BG FAST ISNI LCCN NKC Open Library PLWABN VIAF WorldCat