Лепило е вещество или смес от органични или неорганични вещества, под формата на разтвор или стопилка,^[1] способни да съединяват трайно (залепват) различни материали^[2] като дървесина, кожа, хартия, плат, стъкло, керамика, метал, пластмаса, гума и други.

Залепването се осъществява чрез образуване на здрава адхезионна връзка между частиците на лепилото и материала на съединяваните повърхности. На здравината на залепения шев влияе и кохезията или силата на връзката между частиците на лепилото.

Свойството лепливост човекът наблюдава първо в природата и го заимства от нея.

Предполага се, че човекът използва някои дървесни смоли, асфалт и др. вещества като лепила от каменната ера. Около 5000 г. пр. н. е. човекът използва брезовата смола за трайно прикрепяне на каменни върхове към своите копия и стрели.^[1]

По същото време масовото приготвяне на лепила става занаят на шумерите. Те приготвят лепила на белтъчна основа – вид глутеново лепило, от животински кожи. Шумерите първи използват асфалт като свързващ материал при изграждането на своите светилища и храмове.^[1]

Има много документални свидетелства, че в Древен Египет, около 1500 г. пр. н. е., се приготвят и използват широко различни видове лепила – глутенови, казеинови, албуминови и лепила на база на полизахариди (нишесте, декстрин), получавани от папирусното растение Цепирус папирус.^[1]

В древна Гърция занаятчиите, владеещи умението да приготвят лепила, са известни с името „калеспос“. Римляните въвеждат нови технологии в производството на лепила, като започнали да използват като суровина рибни отпадъци.^[1] През 1886 г. във Вроцлав (тогава – Бреслау) е намерена дървена кутийка от римско време, върху която са запазени няколко монети. Използваното лепило в случая е приготвено от белтък и стрит на прах варовик.

Индианските народи в Северна и Южна Америка прилагат много знания, сходни с тези, познати на населението на Египет, Гърция и Рим. През 17-и век ацтеките познават свойствата на животинската кръв да залепва здраво приближени повърхности. Благодарение на това, са запазени градежи, при които свързващ материал е животинска кръв, смесена с праховидна минерална съставка.

Занаятът, свързан с производството на лепила, се развива усилено с книгопечатенето.^[1] Счита се, че през 15-и век делото на Йоханес Гутенберг допринася за разширването на производството на лепила. През 16-и и 17-и век, за задоволяване на нуждите на мебелната промишленост се развива бързо техниката на приготвяне на фурнировани повърхности, а тя от своя страна до разработването на подходящи видове лепила.

През 1690 г. в Нидерландия се открива първата фабрика за производството на лепила, а през 1700 г. в Англия – първото прдприятие за производството на лепила от рибни отпадъци. През 1754 г. е издаден първият патент за получаване на дърводелско лепило – туткал в Англия.^[1]

• неорганични (минерални) (разтвори, расплави, а също припои) – керамични, фосфатни, метални и др.^[1]
• органични (разтвори, расплави, полимеризиращи се)

• изсъхващи лепила (сухи лепила) (силикатно лепило, казеин, лепило за дърво, поливинилацетатно (ПВА) лепило)
• неизсъхващи (мокри лепила) адхезиви (например, на основата на колофон)
• връзки на основата на полимеризиращи композиции – неорганични, например алумофосфатни връзки (АФС) и органични, полимеризиращи композиции (епоксидна смола)

Основа на органичните лепила служат главно синтетически олигомери и полимери (например, фенол-формалдехидни, епоксидни, полиефирни смоли, полиамиди, полиуретани, силициевоорганични полимери, каучуци и др.) образуващи лепилен слой в резултат на втвърдяване при охлаждане (термопластични лепила), втвърдяване при химическа реакция (термореактивни лепила) или вулканизация (каучукови лепила).

Към неорганичните лепила се отнасят алумофосфатните, керамичните (основа – оксиди на алуминия, силиция, алкалните метали), силикатни (основа – калиево или натриево течно стъкло), металически (основа – течен метал, например живак).

Според агрегатното им състояние лепилата биват течни (разтвори, емулсии, суспензии) или твърди (плочки, пръти, гранули, прахове); последните се използват като разплав или се нанасят на нагрята повърхност.