Каменецка кула Камянецкая вежа, Камянецкий столп, Белая вежа
Местоположение в Каменец
Вид	кула
Местоположение	Каменец, Беларус
Архитект	майстор Алекс
Стил	романски стил, ранна готика
Изграждане	1276 – 1288
Етажи	5
Височина	30 m
Площ	300 m2
Статут	паметник на културата
Състояние	реставрирана
Каменецка кула в Общомедия

Каменецката кула (на беларуски: Камянецкая вежа, Камянецкий столп, Белая вежа) е уникален паметник на архитектурата и фортификацията от 13 век в град Каменец, Брестка област на Беларус.^[1]

Издига се на левия бряг на река Лясная.^[2] Има общи черти с кулите-донжони, разпространени по това време в Западна Европа. Кулата е обявена за исторически и културен паметник на Беларус и е представена в предварителния Списък на световното наследство на ЮНЕСКО.^[1]

Каменецката кула е построена за защита на северните граници на Галицко-Волинското княжество, като част от защитна система, състояща се от поредица отбранителни, наблюдателни и сигнални кули издигнати по линията Брест, Туров, Гродно, Волинск, Чарторийск, Холм, Луцк, Полоцк и Навагрудак.^[3][4] От всички тях до наши дни е достигнала само Каменецката кула. Според летописите е изградена от майстор Алекс, между 1276 и 1288 г., по заповед на галицко-волинския княз Владимир Василкович.^[1]

След смъртта на Василкович, неговият племенник Юрий разквартирува в Каменец свой гарнизон. Към наследствените земи обаче има претенции и Мстислав, братовчед на починалия владетел. Той извиква татарски войски и с тяхна помощ принуждава Юрий да напусне града и кулата. Но преди да се оттегли Юрий успява да опустоши Каменец.^[3]

През целия 14 век в Брестките земи се водят ожесточени сражения. През 1319 територията е завзета от великия литовски княз Гедимин, но няма данни кулата да е била превземана.^[5] След неговата смърт територията се пада по наследство на сина му и следващ велик княз Кейстут.^[3]

В периода 1373 – 1379 г. са известни няколко набега на тевтонските рицари. Те разрушават Каменец и отвеждат в плен голяма част от населението, но кулата остава непревземаема.^[5] Три години по-късно, след 7-дневна обсада, градът е завзет от полския княз Януш Мазовецки, който придобива право над него като зестра при женитбата си с Данута, дъщеря на Кейстут.^[2][3]

На следващата година, след едноседмична обсада от княз Владислав II Ягело, градът отново е присъединен към Великото литовско княжество.^[5] По време на продължителната вражда между братовчедите Витовт и Ягело, през 1389 г. на Владислав II отново се налага да превзема града и крепостта с щурм. Тъй като кулата се намира в стратегически важна точка, при пресичането на няколко търговски пътища, тя бързо е поправяна и поддържана в изрядно състояние.^[2]

През 1409 г., в двореца до нея, легат на римския антипапа Александър V връчва на Владислав Ягело була за нелегитимността на двама антипапи.^[2] През следващата година Каменец посреща героите от битката при Таненберг. През 1500 г. кримският хан Менгли I Герай напада града и кулата с 15-хилядна войска, но не успява да превземе нито него, нито нея, тъй като татарите все още нямат умението за обсада на крепости.^[5]

През 1518 г. Каменец възприема Магдебургското право. Това е феодално право на градовете, според което селището има привилегията, по собствените си юридически норми, да регулира икономическата дейност, търговския обмен, обществено-политическия живот и съсловното състояние на гражданите. Жителите получават много нови права и скоро градът се превръща в богат търговски и занаятчийски център, от което значението на защитната кула става още по-голямо.^[5] През 1526 г. австрийският дипломат Сигизмунд фон Герберщайн пише в книгата си, че Каменец е град с каменна кула и дървен замък.^[2] През 1569 г., по силата на Люблинската уния, Каменец се оказва част от Жечпосполита.^[5]

През 16 – 17 век кулата издържа набезите на кръстоносци и атаките на полски и литовски войски. Под стените ѝ се сражават армиите на Жечпосполита и Великото московско княжество.^[1]

През 19 век, поради появата на мощни огнестрелни оръжия и усъвършенствано обсадно въоръжение, Каменецката кула губи отбранителното си значение.^[5] Съоръжението първо служи за склад, а след това е изоставено.^[3] През 1822 г. е направен опит да се свалят и използват тухлите от него. Продължителното време на съществуването му обаче, превръща зидарията и свързващия разтвор в монолитна маса, така че опитът пропада.^[1] През 1861 – 1863 г., по време на въстанието на Константин Калиновски, руските войски организират в кулата арсенал, като съхраняват там дори оръдия.^[3]

Реставрационни работи са проведени в периодите 1968 – 1973 и 1996 – 2003 г. Днес в Каменецката кула е организиран краеведчески музей, а на връхната площадка се провеждат обзорните екскурзии „Архитектурните паметници в Каменец“.^[1]

Кулата е отбранителна и почти непристъпна за войските по онова време.^[1] Входът ѝ се намира на 13 м над земята и при наличието на запаси от продоволствия и вода превземането ѝ става изключително трудно.^[5] Отворът на входа е тесен и през него едновременно не могат да минат двама или повече души.^[4]

При първоначалното строителство около издигнатата тухлена кула е изграден дървена крепост.^[3] Съоръжението представлява кула-донжон, заобиколена от три страни с дървени укрепления и ровове, а от четвъртата защитена от реката. Затова на разстояние по-малко от един изстрел от нея не е било възможно да се задържат обсадни и стенобитни машини.^[5]

Кулата е 5-етажно кръгло съоръжение, иззидано с тъмночервени и жълти тухли и издигнато на каменни основи.^[1] Формата не е напълно цилиндрична, съвсем леко се скосява към върха и представлява пресечен конус. Освен това цялата конструкция има лек наклон по вертикала.^[4]

Височината на кулата е средно 30 м (според летописите 17 сажена), външната стена до върха на зъбците е 29,40 м, а вътрешната – 31 м. Разликата се получава поради факта, че дъното на кулата се намира на 1,60 м под нивото на терена. Външният диаметър е 13,6 м, вътрешният – 9 м, диаметърът на каменния фундамент – 16 м, а височината му е 2,3 м. Дебелината на стените се различава незначително от долу нагоре – в основата е 2,5 м, а на върха – 2,15 м. Общата площ на помещението е около 300 м², което позволява в него да се съберат доста войници.^[1][2][4]

Кулата е изградена на 5 етажа, като всеки от тях е с различна височина – при първия тя е 5,30 м, вторият е висок 4,30 м, третият и четвъртият – по 4,35 м. Петият е най-висок – от пода до основата на свода е 7, 35 м.^[2] Първите 4 са свързани с тясно дървено стълбище. От петия етаж нагоре води каменна стълба, преминаваща в дебелината на стената, осветявана от два тесни прозореца и водеща до площадката на върха и зъбците.^[4]

По фасадата има съвсем малко декоративни елементи – тесни бойници и ниши с готически или романски завършек. Площадката на върха е заобиколена от 14 правоъгълни зъбеца, половината от тях с наблюдателни отвори.^[1] По периметъра от външната страна е положена декоративна ивица от 4 реда тухли, иззидани под ъгъл една спрямо друга. Този вид украса подчертава античността на местните архитектурни традиции.^[4]

Фундаментът е направен от камъни и пясък, положени в котлован, без никакъв свързващ материал. Изработен е по този начин, тъй като почвата е блатиста и се предполага нейната нестабилност. При поява на колебания в нея, изместванията се обират и компенсират от най-долния слой камъни, промеждутъците между които се запълват от пясъка. Има предположение, че самите камъни са легнали върху дебели дървени трупи, смъкнати по река Лясная от Беловежката гора.^[4]

На различни нива стените на кулата са прорязани от бойници. На първия етаж те са 2, а на втория и третия – по 3. На четвъртия има 2 бойници и един арковиден отвор, завършващ с архиволта, изработена от подредени под ъгъл една спрямо друга тухли. Той е водел към балкон и на времето се е ползвал като единствен вход към кулата. Намира се на 13 м над терена, височината му е 2,30 м, а ширината – 1,35 м.^[2][4]

На петия етаж са врязани 4 бойници, всяка с височина 2,70 м и ширина 1,30 м, които завършват с готически сводове. Те рязко се отличават от всички останали – представляват тесни процепи, през които не може да се промъкне човек. Навътре се разширяват и образуват ниши с човешки ръст, откъдето спокойно може да се стреля надолу с лък или арбалет.^[2] Бойниците се разширяват както навън, така и навътре, т.е. най-тясната им част се намира в средата на дебелината на стената.^[2][4] Разположени са под 90° една спрямо друга. По този начин е осигурена възможност за много по-широк обзор на местността и то – във всички посоки.^[2]

На фасадата между тях са оформени 4 декоративни арковидни ниши, завършващи с полукръгли романски сводове. Отвътре зидарията е съвсем непрекъсната и ненарушена, което говори, че те никога не са били отваряни, а са направени само с декоративна цел.^[2][4]

На върха си кулата завършва с бойна площадка, по периферията на която са издигнати 14 правоъгълни зъбеца, позволяващи да се води прѝцелен бой. Височината на всеки от тях е 1,15 м, ширината – 2,10 м, а дебелината – 1,10 м. В средата на всеки втори (общо 7), са прорязани тесни и високи отвори, които служат като наблюдателници по време на интензивен обстрел. От тази височина се открива панорама в радиус от 20 км. От 13 век е останал само един оригинален зъбец на южната страна, всички останали са възстановени при ремонта през 1950-те години.^[2][4]

По периметъра от вътрешната страна на зъбците е разположена бойна площадка, представляваща отстъп с ширина около 1,5 м, по който войниците могат да се придвижват. Историците твърдят, че кулата е завършвала с дървен покрив с формата на сплескан конус, започващ от площадката към центъра. Той обаче е напълно унищожен и през 1903 – 1905 г. вместо него е изработен нов, също дървен, облицован с оловни листове. По периметъра е оставен зидан вътрешен улук, през който водата се оттича навън през 4 отвора.^[4]

Известно е, че над петия етаж е имало тухлен свод, от който са останали само носещите елементи.^[4]

Отвътре кулата е съвсем скромна и максимално пригодена за отбрана. Първият етаж е с тухлен свод и е ползван като склад за хранителни стоки. Възможно е да е имало и кладенец, тъй като по тези места има много извори, а подземните води, както и нивото на реката, са били по-високи.^[4]

Петте етажа са разделени от дъбови конструкции, свързани с дървени стълбища. Не е изключено да е имало отвори, минаващи през центъра на всички етажи. Предполага се, че при интензивна стрелба, са ползвани за бързо изкачване на боеприпаси до бойната площадка на покрива.^[4]

В края на 19 век, когато Николай II пристига на лов в Беловежката гора, дава аудиенция на Лев Паевски, свещеник, етнограф и краевед. Той убеждава царя да задели средства за ремонт на кулата и строителството на нова църква. За тази цел от хазната са отпуснати 50 000 златни рубли. Решението за реставрацията на кулата е взето през 1897 г., където тя е определена като „най-стария паметник на православното християнство в района“. Проектът, изработен от гродненския губернски архитект И. Плотников, се различава сериозно от кулата такава, каквато е била в древността. Министерството обаче отказва да го плати, заради финансови проблеми.^[2]

Две години по-късно, по заповед на Археологическата комисия, с изследването на кулата и проектирането на реставрацията, се заема академикът по архитектура Владимир Суслов. Новият проект е одобрен от Николай II и работата започва. Поръчани са 10 000 тухли и гродненският майстор Адам Артишевски възстановява зидарията там, където е била нарушена. Покрай основите е свален 3-метров наносен земен слой, от който около кулата е оформен кръгъл вал. Отвътре е подсилен с трошен камък и са изкопани дренажни канали за отводняване.^[3] Между етажите е направено укрепване с дървени греди, изработен е куполният покрив и във вътрешността е изградено ново, дървено стълбище.^[2]

Останките от стария земен вал и дървения замък изчезват, а при понижаването на терена на повърхността се появява бившият сутерен. Работата завършва през 1903 г. и постройката достига до наши дни в този си вид.^[1]

След тази реставрация кулата отново е изоставена и запустява в продължение на 50 години. В началото на 1950-те години, по време на съветската власт, цялата е измазана за първи път (в бяло) и така получава другото си название Бялата кула (Белая вежа). Подът е настлан с каменни плочи.^[1] На 1 май 1960 г. в нея е настанен филиал на Бресткия областен краеведчески музей, който ползва и петте етажа.^[2] През 1998 г., с помощта на алпинисти, бялата боя е свалена и кулата отново придобива тухлено-червения си цвят, а стълбата е променена. На 4 септември 2005 е завършен последният етап от реставрацията.^[3]

Тухлите за зидарията са направени от местна, ситнозърнеста глина.^[4] Размерите на една тухла са 26,5 х 13,5 х 8 см.^[2] Не се произвеждат целогодишно, а само в продължение на 100 календарни дни, по време на строителния сезон – от късна пролет до ранна есен. Според преданията майсторите, отговарящи за тухлите, проверяват глината като я опитват на вкус. След като е одобрена, тя се пресява от камъни и се смесва в определени пропорции с пясък и органични добавки – животинска кръв и кокоши яйца.^[4]

След това глината се поставя в дървени рамки, чиито размери са по-големи от тези на бъдещите тухли. Те, от своя страна, се поставят върху дървени подложки и глината се трамбова плътно. Рамката и подложката осигуряват равната повърхност на тухлите, а отгоре излишъкът се изрязва с дървен нож. С пръсти се правят успоредни надлъжни каналчета по горния и долния ръб. Получените вдлъбнатини осигуряват по-голяма площ за контакта с хоросана, което води и до по-голяма здравина на зидарията.^[4]

Така приготвените тухли се оставят на слънцето да се изсушат, за да се премахни излишната влага, която води до напукване на изделието при печене. Сушенето трае 10 – 14 дни, но при неблагоприятни метеорологични условия може да продължи и до месец. Печенето става в специални пещи, обикновено разположени до мястото за добив на глина. Но не е изключен и вариантът, това да е ставало в покрайнините на Каменец в специални тухлени приспособления. Червеният цвят на тухлите се получава в резултат на окисляването на желязото, съдържащо се в глината. Когато тя съдържа прекомерно много вар и малко желязо, тухлите стават жълти.^[4]

Техниката за приготвяне на строителни разтвори в Древната Рус се е развила на базата на византийските традиции, обикновено с някакви промени и допълнения.^[2] Като свързващ разтвор при зидарията е ползвана гасена вар с примеси. Суровината за негасената вар се изпича в продължение на 3 – 5 дни, след което се гаси с вода в специални ями.^[4]

Строителният разтвор се състои от гасена вар и пълнители. Най-често като пълнител са използвани натрошени тухли, което намалява свиването на разтвора по време на втвърдяване и му осигурява по-голяма устойчивост на напукване. Добавя се още натрошена креда и малко количество кварцов пясък, предварително промит с вода. Предполага се, че като пълнител са ползвани още кръв от диви животни и яйчен белтък. По този начин, комбинирайки разнообразни добавки в различни пропорции, майсторите адаптират разтвора към специфичните климатични особености.^[4]

Понякога като добавки се ползват още натрошени дървени въглища, накъсани растителни влакна от лен, коноп, слама и други. Влакната се подготвят се дължина 1 – 2 см и добавеното количество заема около 0,5% от обема на разтвора. Така се увеличават якостта, порьозността, помага се за изпарението на влагата и се обезпечава възможността на разтвора да „диша“. Фугите между тухлите са запълнени с разтвор с дебелина, варираща между 2 и 4 см.^[2]

Причината за издигането на кулата поражда различни предположения, които си остават легенди, тъй като нито една не е доказана. Според една от тях, кулата е построена за да се отбележат великите дела и заслуги на княз Владимир Василкович. Според друга владетелят издига кулата за да заточи в нея брат си. Трета легенда обяснява строежа ѝ с необходимостта от отбрана от племената на ятвяги, които по-късно са напълно унищожени.^[5]

Четвърта легенда гласи, че Каменецката кула е построена от великани. Тъй като били много високи те я строели, застанали на колене, за да им е по-удобно. Кулата се изграждала изключително бързо и растяла просто пред очите на хората. Когато великаните приключили, станали и се отправили покрай Лясная, отвъд реката. След себе си оставяли огромни следи, на мястото на една от които е създадено село Ступичево (от стъпка), което съществува с това име и до днес.^[5]